Забравихме ли лагерите на смъртта от епохата на “хубавия” социализъм?
На 5 април 2018 г. се навършват 56 години от закриването на последните концлагери на комунистическия режим в България край Ловеч и Скравена. На същата дата през 1962 г. Политбюро на ЦК на БКП начело с Тодор Живков тихомълком взима решение да закрие своето тайно творение, което създава през 1959 г. Причината е, че в партийната върхушка гръмва скандал за убийствата в лагерите и това застрашава властта на Живков.
Кои са най-зловещите лица, раздавали правосъдие и избивали харота в лагерите?
Юлияна Павлова Ръжгева е родена през 1939г. в Белене.
Назначена е за надзирателка в лагера на остров Персин. През 1959 г., като старши надзирател е командирована заедно с началниците си Петър Гогов и Николай Газдов в новосъздадения лагер в Ловеч, а впоследствие е преместена с женското отделение в Скравена.
Според свидетелствата на оцелелите любим метод за убиване бил да вкара тояга през устата на жертвите, докато им изскочат червата през ануса.
“Как е била убита Дина Георгиева Кангалова-Пицина от Велинград, разказват пред съда през 1990 година две свидетелки. Разказът е страшен.
Райна Георгиева: “Веднъж направо на кариерата докараха една едра, хубава жена. Надзирателката извика Гогов и му каза, че симулира и не иска да работи.
Тогава Гогов извади от джоба си едно писмо, прочете го и го даде на надзирателката. Всички, които бяхме наблизо, чухме:
“Тази да се ликвидира”
Надзирателката слиза с новата лагеристка и един надзирател от мъжете в едно по-усамотено място на кариерата и започват да я бият.”
Освен, че я бие с тояга, мушка я в очите, във влагалището, Юлия скача отгоре й.
Райна Георгиева казва: „Видях, че надзирателката взе една тояга като точилка. След това я вкара в устата и започна да натиска. Видях изпод скъсаните дрехи как точилката излезе от тялото на жената заедно с червата. Беше мъртва, с широко отворени уста и очи. След това сложиха трупа в чувал.”
Христина Събева:“ И го откараха с молотовката заедно с други трупове.”
Въпреки показанията на оцелелите, на делото Ръжгева отрича всички обвинения. В съда, по времето на процеса за лагерите, Юлияна Ръжгева спокойно заявява: “Не съм убивала никого. Как ще убивам и ще спя спокойно! Когато лагеристките не изпълняваха нормите, биех ги с пръчка, но не голяма. Освен това през цялото време, докато трае следствието, бившата надзирателка разиграва сценки, като се прави на психически болна и не отговаря адекватно на въпросите на обвинението. По спомени на свидетели на процеса е водена и за освидетелстване в болницата на Четвърти километър
С психическата нестабилност се обяснява и фактът, че след като е твърдяла, че е невинна, е извикала: “Пак ще извадя сопата, ако Партията ми нареди!”. Последната се самоубива през 2005г. в банята си.
Николай Газдов, един от най-страшните палачи в лагерите в Ловеч и Белене безнаказано доживява до 89 години, с променено фамилно име. За неговите зверства, един от малкото оцелели, разказва:
“През 1960 г. бях на 18 години и учех в езикова гимназия. Говорех три езика –френски, английски, италиански.
Държавна сигурност ме преследваше, защото съм се срещал с чужденци. В един момент ме обявиха за идеологически враг на комунизма и не можах да завърша. През декември ме пратиха в Ловеч. Без съд и присъда! Взеха ме от вкъщи по етапен ред. От гарата в Ловеч до кариерата, която е на 5 километра покрай Осъма, с белезници ме водеха двама милиционери пеша – нямаше кола”, разказва пред “168 часа” Никола Дафинов, оцелял от лагера в Ловеч.
“Предадоха ме на Газдов. Той ми казва: “Как е възможно да си толкова малък и да си такъв мръсник?! Ти си враг! Слаботелесните, болните и по-възрастните хора загивали първи. От ударите по гърба, задника и ръцете много бяха получили натъртвания и от раните им излизаха червеи. Болките бяха непоносими, а телата ни миришеха на мърша. Такива обикновено не издържаха, защото всеки нов удар по болното място, ги обездвижваше, което значеше, че не могат да работят, а това е равносилно на сигурно смърт.“
«Млади момчета си отиваха през ден — всеки ден имаше по 3-4 до 5 трупа .Някои още на втория ден след пристигането им ги пребиваха от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан често по два-три дена в една тоалетна. За по-голяма гавра, надзирателите започнали да раздават сутрин чувалите на набелязаните за деня жертви, да си ги носят сами до кариерата, и се знаело ясно, че комуто дадат чувала сутрин, вечерта ще го донесат в него, убит!
Накрая пристигаше една «Молотовка» от Белене и ги откарваше. Отначало труповете ги хвърляха в Дунава, но започнаха да изплуват и след това вече ги даваха на прасетата в свинефермата на един от островите. Никой не е получил тялото на убития си роднина, защото все пак щеше да стане ясно от какво са умрели. Официално причината за смъртта беше «слънчев удар» дори посред зима. Това е истинското лице на комунизма — нечовешко, нагло, гадно»
При разпита, въпреки серията от очни ставки с оцелели лагерници, Газдов отрича всичко. Делото за лагерите се отлага и насрочва неколкократно през 1991 и 1992 г. Подновено е през 1993 г. Разиграват се сценарии за давност, заболявания на подсъдимите, прехвърляне от съд в съд.
Накрая през 1995 г. и последните обвиняеми – Газдов и Ръжгева, са освободени от ареста и доживяват остатъка от живота си на свобода.