Една страшна история
На 22 декември 1972 г. са спасени 14 оцелели от самолетна катастрофа, станала на 13 октомври същата година в Андите, на територията на Аржентина. Страшното в историята е колкото за загиналите, толкова и за оцелелите, които се превръщат в канибали за да оживеят.
Младежите са 45 – членове на уругвайския отбор по ръгби и техни близки. Така и не достигат за Сантяго де Чили. Заради грешка на пилота и диспечерите самолетът се разбива в Андите. 12 души умират на място, а в следващите часове загиват още 5-има от раните си и страшния студ. На 3 600 метра височина температурите са нечовешки, няма храна. 27 души оцеляват при самата катастрофа. Приятелите им умират един по един пред очите им. Две седмици след катастрофата лавина унищожава импровизираното им убежище и убива още осем от тях. Остават 16 души, които ужасени чакат смъртта… в продължение на 72 дни.„Нямаше как да се измъкнем. До последната минута си мислехме, че ще умрем”, разказва Фернандо Парадо. По онова време той е на 22 години, а в катастрофата загиват майка му и сестра му. Повечето от оцелелите са между 18 и 21 години, загубени в нищото, гладни, ранени и премръзнали.
Разполагат само с няколко блокчета шоколад, бисквити и няколко бутилки вино. Въпреки икономиите запасите свършват бързо, а около тях няма нито животни, нито растения, които да утолят глада им.
Тогава идва и тежкото решение – да се хранят с телата на умрелите. То не е приятно за никой от оцелелите, тъй като умрелите са техни близки приятели или роднини. Някои от тях се противопоставят, но гладът надделява. Всички те са католици. Единствената оцеляла жена – Лилиана, последна започва да яде от труповете заради силните си религиозни убеждения. Спасителната операция в първите дни след катастрофата е неуспешна. Основната пречка е белият цвят на самолета, който е трудно различим на фона на снега.
Прекратена е на осмия ден след инцидента и целия свят ги приема за мъртви. Оцелелите успяват да чуят това по радиото, което откриват в самолета.
На 29 октомври ги сполетява още една беда – останките от самолета са затрупани от лавина, при която загиват още осем души.
Всички остават затрупани за около три часа, докато Нандо Парадо не успява да пробие тавана на пилотската кабина, от където да влиза чист въздух. Успяват да се измъкнат от снежната хватка чак след три дни.
Пръв за ядене на трупове открито намекнал ръгбистът Фернандо Парадо, пише Карлитос Паес. Това станало същия ден – малко преди оцелелите да чуят страшната вест, че вече никой не ги търси.
“АЗ ЩЕ ИЗЯМ ПИЛОТА!” изтърсил Нандо.
“Може би го каза от гняв към екипажа. И на мен ми мина през ум да се храним с човешко месо, но не посмях да го споделя”, разказва Карлитос.
Малко по-късно той споменал за думите на Парадо пред Адолфо Страук. “И аз, и братовчедите ми Едуардо и Даниел мислехме за това”, отвърнал Адолфо.
“Така ми стана ясно, че почти всички са мислели по този въпрос. След като разбрахме, че светът ни е отписал взехме решението”, спомня си Карлитос.
Пример дали тримата медици – Роберто Канеса, Густаво Сербино и Диего Сторм. Те отрязали парчета от труповете и ги донесли на другите в нещо като поднос.
“За съжаление тази участ се падна на нас тримата. Все пак трябваше да покажем на другите как да оцелеят.
“За мен не бе проблем, тъй като обожавах сурово месо. А и бях много гладен”, разказва Карлитос.
“Не знаех от чии тела ям. По-късно научих. Но това е единствената подробност, която сме се заклели да не разгласяваме”, пише Паес.
“Изядохме 20 души – имам предвид месото, а не костите”, казва той в интервю за “Труд”, публикувано на 27 ноември 2003 г.
Порциитежбили строго определени откъм грамажа. Живите яли загиналите в точно определено време на деня. Единствен не вкусил от труповете Нума Туркати, и то само защото не можел да яде сурово месо. Той умрял, но не от изтощение. Един ден някой случайно го настъпил силно по крака. Образувала се гангрена и Туркати починал от нея.
Няколко пъти оцелелите дори пекли месото на загиналите, твърди Карлос Паес. Огънят бил пален с дъските от дървения под на самолета и парчета от картонен кашон.
Още преди падането на лавината всички смятат, че единственият начин да се спасят, е да си помогнат сами, като тръгнат през планината към цивилизацията.
На път тръгват Нандо Парадо, Роберто Канеса и Антонио Визинтин. За тяхна голяма изненада, намират опашката на самолета, където се намира всичкия им багаж. След ред премеждия, и още девет дни тежък преход през Андите, на 21 декември Канеса и Прадо срещат мъж на кон, който уведомява властите за случилото се.Властите помогнали на Парадо и Канеса, а на другия ден пратили хеликоптери за останалите.
Близките на загиналите все пак простили на оцелелите. Прошка и благословия получили дори от Папата – Павел VI.
Историята за спасяването на шестнадесетте уругвайци е документирана в няколко книги и няколко филма, един от които е филмът “Живи (Alive)” с участието на Итън Хоук, който излиза през 1993 г.
Днес всеки един от оцелелите има семейство и нормален живот. На 30-та годишнина от спасяването им, те изиграват в Сантяго мача, който така и не успяват да изиграят през 1972 г.