Вие биете ли децата си
Биете ли детето си?
Въпроса звучи еднозначно. Може да кажем “да” или “не”. И в двата случая границите се размиват.
Някои хора пошляпват хлапетата рядко, когато много ги вбесят или са направили голяма пакост. Обикновено се стига до шамар, следват караници и обяснения, с какво и защо си е заслужил шамара. После нещата утихват, детето гледа известно време виновно. Тези деца, дори когато пораснат помнят тези шамари и дори могат да се сетят защо са ги ударили. Не таят гняв, но винаги имат едно наум и когато взаимоотношенията се изкривят си имат едно наум спрямо родителя, който ги е шамаросал.
Още по-добрата ситуация е, когато родителя съумее да запази хладнокръвие и спокойствие, и да прояви строгост и безкомпромисност, зачитайки личността на сина или дъщеря си, без да ги удря. Тежките думи и твърдия тон, повярвайте , могат да свършат много по-добра корекционно-възпитателна работа, отколкото шамара.
Най-лошото е обаче, че има и семейства, в които шамарите са ежедневие, но за съжаление се стига и до побоища, използване на точилки, колани и други предмети, които се стоварват върху децата.
Мислим си, че сме се променили, че сме станали по-толерантни и благоразумни, но дали е така. Разказите за детски служби в западните страни, които безкомпромисно разделят деца от родителите им за един шамар, звучат стряскащо и особено при по-интелигентната прослойка от населението в България, този начин на възпитание вече се отрича.
Родители, които пребивават децата си обаче има и в по-бедни и социално слаби семейства, има и в такива на интелигентни и образовани родители.
Замислят ли се, какво причиняват на децата си и докъде могат да стигнат? Едва ли….
Знаят ли какво чувства детето им? Да предположим –мъка, обида, отчаяние. В такива семейства подобно издевателство върху детето трае години.
Какво се случва с тези деца, кагато пораснат? Всъщност независимо дали са момчета или момичета, в повечето случаи повтарят модела на поведение на своите родители. За да ги предпазим от това, насилието в семейството им трябва да се пресече навреме. В най-добрия случай това става чрез самото дете – ако то прояви решителност и в един момент разкаже какво се случва с него, на това дете и семейство може да им се помогне.
По-големи възможности имат родителите с по-добра работа и образование, в които алкохола и бедността не съществуват като проблем.
Как ще общува детето със социалния му и приятелски кръг, със бъдещия си съпруг, до голяма степен зависи от семейството, в което е израсло. Ако е бито, подтискано, ако е развило страх и ниска самооценка, голяма е вероятността да бъде и такъв родител.
Ако е момче, ще се отнася към съжителката си и децата си грубо и безцеремонно, за него няма да е проблем да използва физическото си надмощие върху тях, когато го раздразнят или не му се подчиняват, защото този начин на семейни отношения е виждал в семейството на своите родители. Ако е момиче, ще бъде склонна да търпи насилие върху себе си и да не може да защити децата си, ако е сам родител е твърде вероятно тя самата да е агресора.
Според изследванията на специалисти, последствията от малтретиране в детството, могат да бъдат:
Агресия и самоубийство; физически и психически увреждания; проблеми в общуването, ниско самочувствие, неспособност за учене, нарушения на съня , наркомании в тинейджърска възраст и алкохолизъм, самонаранявания, рисково поведение и ранна бременност, повишен риск от превръщане в жертва в домашна среда, антисоциални и престъпни деяния.
Отношенията между родителите и от родителите към децата е вътрешния дух на семейството и е главната сила, която така или иначе формира характера на детето.
Не посягайте на децата си! Не ги пренебрегвайте! Обичайте ги! Застанете до тях и колкото и да сте нервни и заети, и ядосани на държанието, и белите им, не бързайте да вдигате ръка!